И пука нешто во душата брат. Некое трајно оштетување ни се дешава и не сме веќе истите…



Пука нешто у душата брат. Некои го викаат филм тоа. Можда е филм, кој го знае. Ама важно пука. Ќе ти се засити чипот со неправди и срања кои мораш да ги трпиш. Ќе те тераат да вртиш поглед и да замижуваш. Да станеш едно големо мижало. Ама тие работи и низ замижани очи се гледаат брат, тоа е проблемот. И плус, се врти тоа тркало. Денес е некој друг, ама утре тебе и мене ќе ни дојде редот, а некој ќе замиже. Е, тоа замижување боли опасно брат. Мислам сите неправди би ги издржал, ама тоа замижувањето на тие што можеле нешто да направат, а замижале, е тоа не можам да го сварам. И пука нешто во душата брат. Некое трајно оштетување ни се дешава и не сме веќе истите. Некои посегнуваат по чашка. Некои по шприц. Знам, тоа е најкраткиот пат да се избега. Ама еве не се научив да бегам така. Ми стои во душава тој товар и ми тежи. Ми го инфицира секој сегмент од животот. Некој ќе рече – „сменет си ми некако брат“… Сменет сум брат. Ми ја нема веќе безгрижноста. Уште ме држи оптимизмот и мотивацијата, ама безгрижноста си замина некаде. А тоа ми беше главниот мотор во животот. Нека, и овие помошниве уште ме тркалаат. Ќе буткам додека можам брат. Ќе видам и други како мене и тоа ми дава сила. Шкрипиме и крцкаме на сите лагери, ама се движиме. Паѓаме, стануваме и се така. Нешто не ни дава да дигнеме рачна и да се откажеме. Да замижеме. Дека да си слеп не е толку опасно. Не брат… со тоа се живее. При очи да си слеп – е тоа е опасно.


Автор: Драган Таневски